ЕСЕ

по

Текуща педагогическа практика

Изготвил: И.Иванова

Преподавател: Д.Петрунова

София 2010

Един ден на специалния педагог в час

    Като бъдещ специален педагог винаги съм се чудела как ще премине първият ми ден в помощно училище.Питала съм се дали ще се справя и ще издража на гледката и атмосферата в помощното училище.Макар да нямам никакъв опит като педагог знам че теорията,която учим е далеч от реалността,която ни чака в час.Макар да знам на хартия как би трябвало да работя с децата и как биха могли те да реагират съм сигурна,че теорията няма да съвпадне с практиката.Все пак всяко дете е уникално и реагира по различен начин.Макар увреждането да е едно и също това не е гаранция,че децата ще са едни и същи.Всъщност съм сигурна че с всяко дете трябва да се работи индивидуално за да има напредък.Когато за първи път отидох в помощно училище не видях това,което очаквах.Толкова бях притеснена че очаквах да видя какво ли не – говоря в най-лошия случай.За мое щастие нещата не стояха точно така.Децата там не бяха „страшни”,а напротив бяха много интересни и приятни за мен.Е,признавам си не съм видяла много тежки случаи на интелектуална недостатъчност,но това,което видях не ме разколеба да бъда педагог. Тогава се замислих,какво всъщност искам да работя в бъдеще и дали наистина си заслужава да съм специален педагог.Все пак нито парите са много,нито работата е лесна,отнема много от личния ти живот и те натоварва психически постоянно,но когато видях педагозите,които работех там нещата се промениха.След разговорите с тях и обиколката из учебните стаи ми стана много приятно да видя,че тези хора наистина обичат работата си.Всички те даваха максималното от себе си за децата.Постоянно посещаваха мероприятия за да са запознати с най-новите неща в областта на специалната педагогика,работеха вкъщи и измисляха нови методи с които да работят с децата,сами се бореха да подобрят условията в училището и събираха средства за да може да се осигури подходяща среда за обучението на децата.Тези хора наистина ме впечатлиха.Даваха толкова много от себи си,а не получаваха много в замяна,може би единственото което получаваха е детската усмивка и родителската благодарност,но ако се замислим това изобщо не е малко.Една детска усмивка няма цена,тя е безценна.Всяко дете независимо какво е то заслужава да се усмихва постоянно,децата са бъдещето и ние трябва да се грижим за тях.Децата с интелектуална недостатъчност не са по-различни от другите деца.Наистина за тях трябва да се полагат по-специални грижи,но все пак те са деца и не носят вина за това,което се случва.

    Когато реших да уча тази специалност я избрах,защото е хуманна професия.Винаги съм искала да работя с хора и да общуват,да помагам с нещо.Затова и не избрах за себе си професия зад бюро.Когато проучвах специалностите,тази ми допадна най-много.Първо,защото се работи с деца(най-невинните същества на планетат) и то със „специални деца”.Не искам да прозвучи сякаш деля децата в отделна група,напротив за мен всияки деца са еднакво важни.Наричам ги специални,защото те са уникални.Въпреки това,че някои неща няма да им ползолят да водят нормален живот като другите деца,тези деца носят в себе си огромна сила и светлина.Очите им са толкова невинни.Те не са обременени от днешния свят,защото те не могат да го опознаят така както другите деца.И точно това ги прави толкова чисти и невинни.Децата,които аз видях в помощнотоучилище бяха невертоятни.

      Имаше едно момиченце,което още от врата ни прегърна.Беше много енергично и задаваше много въпроси.Оказа се след разговора с педагозите там,че детето е хиперактивно с лека степен на интелектуална недостатъчност.Това дете беше толкова жизнено и толкова усмихнато,че на прув поглед човек би казал,че то е като всички други деца.Педагога ни разказа,че то има голям напредък напоследък и  детето също го потвърди.С радост ни разказваше за тестовете,които правело с госпожата,как подреждали кубчета и рисували и колко много обичало да прекарва времето си с нея.Всъщност това дете почти през цялото време беше с нас.Незнайно как където и да идехме то се озоваваше там,разказваше ни как е в училише,усмихваше ни се,прегръщаше ни и постоянно ни задаваше въпроси,като разбира се винаги когато го питахме нещо ни отговаряше.Не беше агресивно и изглеждаше спокойно и весело.Наистина „кипеше от енергия”.Не можеше да си намери мястото,ние сядахме,а то обикаляше около нас.Много любопитно дете и много лъчезарно.Всъщност радвам се,че тогава подаднахме точно на него,защото то доста ме успокой и ме предразположи да се чувствам по-комфортно в училището.

      Признавам си когато пътувах натам се бях настроила за неприятни гледки и ситуации.За моя радост точно в този ден такива нямаше.Разбира се педагозите там ни обясниха,че има и по-лоши дни и моменти.И че със сигурност ще има някои неприятни гледки и ситуации от страна на хигиената,по време на хранения и упражнения.Казаха ни,че когато децата са неспокойни стават агресивни и много трудно се работи с тях и ако не можем да се овладеем в такива моменти и да мислим само за децата по-добре да не работим това.Всъщност педагозите ни обясниха,че трудните дни са повече отколкото си мислим ние.Децата често сменяли настроенията и реакциите си.Тоест всеки ден е непредсказуем за специалния педагог.Никога не можеш да си сигурен как ще протече денят ти.Не можещ да планираш урока си на 100%,защото когато атмосферата и ситуацията не са шподходящи урока може и да не бъде проведен.Педагозите ни обясниха,че работата протича много бавно за да може децата да постигнат напредък.Един и същи материал може да се говори седмици наред и дори месеци,докато децата го овладеят и са готови да преминат напред.Но пък си заслужава,всеки напредък за децата – малък или голям е огромна крачка за тях.Със сигурност разбрах,че не се работи лесно в помощното училище.Всеки работен ден е едно голямо предизвикателство както за децата,така и за педагозите.

    Всъщност определено ми стана ясно,че трябва хубаво да си помисля дали ще мога да се справя като специален педагод.Моят ден в помощното училище беше добре,но едва ли всеки ден ще е така.Все пак трябва добре да помисля дали наистина искам да се занимавам с това,да посветя личното си време и силите си в тази професия.Това,което до сега видях със сигурност не ме е накарало ни най-малко да съжалявам,че съм избрала тази професия.Разбира се имам нужда от много практика,защото в учебника не може да се види това,което се вижда в класните стаи – приятно или не,това е истината.Надявам се за в бъдеще условията на работа поне да бъдат по-добри.Да има по-хубави стаи с по-добро оборудване за децата.Да има повече съвременни помощни материали,с които да работят педагозите.Всъщност надявам се нещата да се подобрят от гледка точка на обществото и децата с интелектуална недостатъчност да се гледат от хората с по-добро око,да им се дава щанс от обществото за нормален живот доколкото е вазможно да имат такъв.Много е важно родителите на тези деца да бъдат подпомагани с някакви финансови средства,защото разходите са много,а времето за работа почти никакво.Тези родителя посвещават живота си на децата си и много от тях нямат възможността да работят за да изкарват пари.Силно впечатление ми направи това,че родителите,които видях там имаха надежда в очите си.Колкото и да е сериозно положението за развитието на децата им,нито един родител не беше изгубил надеждата,че детето му един ден ще може да чете и да пише,а дори и да пресмята математически задачи.Всеки родител се надяваше на по-бърз и по-голям напредък,от нормалния,който разбира се също не беше сигурен.

     Впечетлението ми е,че работата на специалния педагог е изключително отговорна.Дори бих казала,че крие и опасности,макар да не изглежда такава.Специалния педагог има много голями отговорности към тези деца и трябва постоянно да е на щрек.Никога не знае как точно би протекъл деня му и каква е програмата му.Дори и свободното се време не може да планира на 100%,защото винаги има нещо за което трябва да мисли.Освен,че се грижи за децата и ги обучава,той събира средства за по-добри училищни условия,разработва сам методи за обучение,набавя помощните материали с които работи със собствени средства,прекарва натоварен работен ден,има безкрайно голямо търпение в работата с децата,винаги мисли първо за тях и после за себе си в неочаквана ситуации и винаги носи отговорност за живота и безопасностт на децата в училището.Да,работата на специалния педагог носи много отговорности.И ако някои си мисли,че да си педагог е лесно,бих му казала да прекара няколко дни като специален педагог в помощно училище за да може след това да оцени работата на педагозите.

     Да бъдеш специален педагог значи да се раздаваш безвъзмезно на децата и да не очакваш нищо в замяна.Да имаш търпение за да постигнеш напредък.Да премисляш добре методите си,защото понякога една грешка крачка връща развитието много назад и всичко трябва да започне отначало и да бъде с бавни и предпазливи темпове.Понякога грешките могат да бъдат и фатални и никога повече да не се стигне до напредък в развитието.Всяко дете е уникално и реагира по-различен начин в ситуацията.Всяко дете напредва и се развива различно от другите.Всяко дете крие сила в себе.Всяко дете трябва да се усмихва и да бъде щастливо,защото всяко дете заслущава най-доброто.

      Да,определено съм сигурна,че да работиш като специален педагог е нещо специално.Не напразно носи това наименование.И бих казала,че ако мога един ден в бъдеще да бъда специален педагог бих се гордяла със себе си,защото знам,че ще помагам на някого и ще дам някъкъв принос от живота и работат си на тези,които най-много заслужават да получават -  ДЕЦАТА!Децата са нашето бъдеще,нашият живот,затова трябва да се грижим за тях добре,за да могат те да ни топлят с детските си усмивки.